Защо не ти върви на изпитите?

- Една година има 365 дни, през които можеш да учиш.
- Kато махнем 52 недели ти остават 313.
- През лятото има 50 дни, през които е много горещо за да учиш така че ти остават 263.
- Спиш по 8 часа, което прави 122 дена, тоест вече си със 141.
- Ако си дадеш 1 час на ден, за да правиш каквото ти харесва, губиш още 15 и оставаш със 126.
- По 2 часа хабиш за ядене, по този начин използваш 30 дни. Остават ти 96.
- Хабиш 1 час на ден в разговори с приятели и роднини, това ти отнема още 15. Оставаш с 81
- Изпити и тестове като минимум ти отнемат 35 дена от годината, така че остават само 46.
- Изваждаме приблизително 40 дни за почивки и празници, оставаш само с 6.
- Да кажем, че минимум 3 дни си болен, така остават 3 дни, в които да учиш.
- Да кажем, че излизаш само 2 дни.
- Остава 1, но този единствен ден е рождения ти ден, така че...
Извод : Ученето е безсмислено!

Събота е

а аз вместо да съм си вкъщи, да съм се наспала до 12ч. на обед и сега да се захващам с учебниците за изпита в понеделник при небезизвестния (поне за възпитаниците на УНСС) Проф. Д.Шопов и неговите възгледи за изпитите, тестовете, купчините с изпитни работи и индустриалните отношения, аз съм в офиса, затрупана от нечовешко количество работа, както винаги спешно от-днес-за-вчера и не знам дали ще си тръгна навреме. Не знам някои хора не разбират ли, че като работя на 30ч/седмица, количеството изпратена работа трябва също да е като за 30ч/седмица? Но поне не съм само аз, какво да кажат колежкиет дето са на по 20ч/седмица и получават същото количество като мен? Отде тоз късмет да ми се случи най-неприятния изпит да е на първата дата от сесията? Но това май е продължение на една доста НЕсплучлива, НЕкъсметлийска или казано накратко каръшка седмица.
Всичко започна в понеделник. (И аз като любимия ми рижав котарак от анимационните филмчета - мразя понеделниците и обожавам лазаня) Та, да не се отплесвам - понеделник, 12ч. - проверка дали сме освободени по фирмена култура - о, да и то с 6! Има надежда за тази седмица! В сряда трябва да се заявим в малката конферентна зала за "Акредитационната комисия". Защо? Не казват! Лошо ... Няма как да не отидем.
Вторник - на работа от рано сутринта, след това паля гуми към университета, където вече ме чакат с готов тест по икономика на обществения сектор. Красота, 15 въпроса, изглежда всичко си знам и излизам доволна. Все пак само няколко точки ми трябват за да се освободя. 
Междувременно чакам резултати по "моя" въпрос в работата и съм доста притеснена.
Сряда, рано сутрин в университета, закъснявам за лекция, на която съобщават, че:
наместо изпит сме поканени да направим контролно в петък, 7:45. 
Който не приеме поканата или не е доволен от оценката си може да се яви на датата на изпит за устно препитване. Хм, значи да сумираме - в петък ставам в 6, отивам в университета за контролно (в ден, който попринцип ми е определен за работа), значи трябва да си сменя програмата. Пак... ОК, няма проблеми.
12ч - за резултати от контролното предишния ден. Имам 4, минимален брой точки ме дели от лелеяната петица и освобождаване от изпит. Решавам все пак да питам дали не биха записали тази оценка, като им заявя, че съм доволна от постиженията си, нямам намерение да се боря за повече (не че нямам амбиция, просто знам, че нищо не знам) и да ме оставят на мира. Отговорът: "Твърдо не!", еми 'начи на изпит!
14ч - "Акредитационна комисия" - оказва се, че акредитацията е за друга специалност, а ние сме само за да попълним бройката на участниците, но в момента в който го разбираме и решаваме да се спасим - вече е късно! Следват 2 мъчителни часа, които да затвърдят мнението ми, че хуманитарните науки нямат какво да търсят в икономически университет! Ама защо те горките, видиш ли, учели икономика? Абе, "муцка", като кандидатстваше в иконимическия какво си мислеше? Че ще ти преподават ядрена физика или медицина ли? ... Освен това, имахме глупостта (ние, икономическата специалност!, дошла за да запълни бройката), да се обадим и да изразим мнение по някои въпроси. Последваха куп изказвания на "неикономисти" и няколко посочвания с химикалка към нас с думите: ами те икономистите ... Мдам ... каква наглост само от наша страна да учим икономика в Икономическия! Денят приключи с опит да си науча за контролното следващия ден.
Четвъртък - рано рано на работа - трябва да си приключим бързо задачките и да бягаме към университета за контролното и някоя и друга заверка. В 13ч гордо, с книжка в ръка, получавам заветната заверка и се втурвам към залата за контролното. Естествено, първо съобщават оценките (защото колегите ми са правили контролното миналата седмица, докато аз бях в Германия, но пък аз съм спокойна, защото съм говорила с преподавателя и той ми е казал, че ще правя контролно след колегите ми, демек "днес!"). Така, чувам си името, "От първото контролно - оценка 4, второ няма, значи, Колежке, ще се видим с Вас на датата на изпита!", ама чакайте малко, как така, нали говорих с Вас и ми казахте, че може днес да правя и аз контролно?, "Няма такова нещо. Не си спомням да съм Ви обещавал!". Ами ... добре ... няма проблем ... какво е един изпит повече за моята особа? Решавам, че след тази емоция ми се полага да пия едно кафе с колежките. Работата няма да избяга, а и имам още малко време. Какво като ще вися после до късно в офиса? Може пък поне като в университета не ми върви, в работата да е по-добре! Да, ама не! "Моят" въпрос бил решен, но с неблагоприятен (поне за мен) край! Споменавам набързо роднините от женски пол на някои хора и решавам, че не си струва да се ядосвам за глупости. Пък те да се "оправят" както намерат за добре! Като единствен логичен завършек на вечерта, сядам да уча за контролното на следващия ден!
Петък - 6ч - звъни будилник - проклинам този, който е измислил ранното ставане, този който е изобретил будилника и всички онези, които още не са открили как да спрем времето. Споменавам родата им до девето коляно и се отправям към кухнята за кафе. 7:18 съм пред университета, запалила цигара и пожелавам хубав ден на СС и РВ регистрациите дето ми теглиха по една защото карам само с 20 км/ч над ограничението. 7:40 - пред залата за изпит осъзнаваме бруталната реалност, че сме над 300 души пред зала за 200, където ще ни накарат да седнем през място за да не преписваме. Преподавателят по навик закъснява с 30 мин, пуска най-напористите в залата, а на останалите ни казва да се появим след час. Ходи обяснявай, че си на работа от 9:30 ... В 9:20 успешно заедно с няколко колеги се добираме до първия ред на банките, не защото сме най-ученолюбивите, а защото дори нямаме пищови от които да преписваме, а и все пак ни е казал, че ще даде тест. Е, оказа се, че не знаем какво е това тест. 8 въпроса, от които 2 задачи, 5 отворени въпроса от типа: "Обяснете понятието и начертайте графиката" и само 1 затворен въпрос. Резултатите в понеделник. А дано да са положителни! И се понасям към работата, където ме чакат задачки-закачки като за целия китайски народ + 20% от населението на Индия.

ПП - започнах да пиша в събота, но все пак бях на работа и можах да скалъпя само първите няколко реда. Сега е неделя, аз гледам умно учебника по индустриални отношения и се чудя как можеш за 330 страници да не напишеш нищо смислено.
Ами ... надявам се следващата седмица да е малко по-добра от тази.

Криво ми е ...

Ако трябва да степенувам качествата, които най-много ме отвращават в хората, може би на първо място бих поставила лицемерието. (За немарливостта, безотговорността и други – следващ път!) Просто не мога да си представя що за човек трябва да си за да лицемерничиш? Ум не ми го побира как е възможно пред мен някой да е най-милото, грижливо, съпричастно и състрадателно същество, а в същото време да ми прави мръсно и да ми забива нож в гърба (май прекалявам със сравненията, но все пак …). Просто не разбирам и туйто! Аз самата не бих била способна. Аз или харесвам някого, или не. Ако е налице втория случай – гледам да избягвам тази особа, а ако няма как да я избегна – да се държа с индивида в рамките на доброто поведение и възпитание. Нищо повече! Не мога да кажа на някого, когото съм изгонила, колко много ще ми липсва и как ще се радвам да се виждаме, дори и да не работим заедно! (Същото като при завършване на училище – на бала всички много се обичат, на всички им е много весело заедно, разменят се реплики от рода: „Айде, ще се чуем!”, „Много ще ми липсвате, трябва да не се забравяме и да се виждаме и после!” и прочее … всеки ги е чувал на бала си от съучениците си. Но колко души наистина поддържат някакъв контакт със съучениците си?) Ха, нова мисъл – ако се приеме, че човек на бала си не е пораснал, демек е още дете и затова казва така, то ако възрастен човек (е, са … не на 100 години, но над 30те) каже подобно нещо, то по дедуктивна логика какво излиза?
Другата страна на лицемерието, на което станах свидетел е: „милото” създанийце, горкото, те моли за услуга и ти понеже си „Мека Мария” (за да не кажа наивно същество, будала, глупак, тъпанар и прочее синоними в случая), разбира се помагаш, за да разбереш после, че докато си помагал на „безпомощното” създание, то то е било заето да ти крои номера. Хм … неприятно. Осъзнаваш, че все пак не било толкова „наивно” и „мило”, а още по-малко - „безпомощно”. Всичко това е една перфектно оттренирана роля, с перфектно създадена маска и стереотип за поведение, който ти, будалата, не си прозрял навреме. Еми, аз освен да кажа едно голямо „Наздраве!” на всички себеподобни с една чаша студена вода!

Сбогом!

И пак аз, истинския Додо, ни вече от друго място. Отлетях! На високо! Имам си мое клонче, мое дръвче, виждам целия град. Виждам си прозореца. Виждам моите приятелки Свраките. Все още са там. Виждам си стопаните. Тъжни са. Не знам защо. Тук съм по-добре. Имам си качествена храна. Като немската е. Дори по-хубава. Няма нищо общо с боклуците, които стопаните ми бяха принудени да купуват, когато свършеше храната от кръстниците в немско. Не ми е лошо от храната. Не трябва да ми бият инжекции. Не ме тъпчат с антибиотици. Чувствам се добре, наддавам. Не тежа вече колкото половин пакетче семки. Имам си цели изворчета от медовина. Такава, каквато стопаните ми ми правеха. Съвсем същата. С лек вкус на лимон. Искам само да им пратя послание, да кажа че съм добре тук и не искам да страдат. Не искам да ги виждам да плачат. Искаше ми се да мога да остана за по-дълго при тях. Да си призная, че само от инат не говорех. Да ме гушнат, да ме стоплят. Да им давам целувки, а те на мен семки и фъстъци ... но ... така било писано! Исках само да кажа, че тук е хубаво, топло, имам храна и понеже не успях да се сбогувам с "фалшивия" Додо, защото го бях изпратил за храна до немско, да му кажа, че ще ми липсва (както и Камбанката, грижете се добре за нея!!!) А аз, вечер, като погледнете звездите, аз ще ви изпращам целувки (е, ако намерите начин да ми пращате семки в замяна, няма да ви се разсърдя, но мисля че пощите не са напреднали толкоз).
Бъдете щастливи и си спомняйте за мен. Аз ще съм на моето клонче, на моето дърво, под което тече медовина и ще ви изпращам въздушни целувки от моята малка звезда в Небето.
Обичам ви,
ваш Додо