четвъртък, 27 март 2008 г.

Бойкот на техниката срещу мен :(


Техниката ме бойкотира, саботира и ми прави напук. От вчера. Пак! Не може при х-брой налични принтери и у-брой налични компютри да не може човек да разпечати 4 страници. Ситуацията беше следната:
Компютър 1 с принтер 1: опит 1 - не става, мастилото свърши на средата на 2рата страница.
Компютър 2 с принтер 2: опит 1 - не разпознава принтера.
Компютър 2 с принтер 2: опит 2 - не се инсталира CDто за принтера = компютър 2 го отписваме.
Компютър 3 с принтер 2: опит 1 - носим монитор 1 към компютър 3 - (до преди да гръмне монитора на компютър 3, принтера работеше!) - пускаме страничките за печат - резултат ... свърши тонера на принтер 2!!!
Крайно решение - Офис1!

вторник, 25 март 2008 г.

Морски неволи :)

По повод на една "интересна" статия в нюз.бг - ТУК!

ДЕЙСТВИТЕЛЕН РАЗГОВОР УЛОВЕН НА КАНАЛ ЧЕСТОТА 106 ОТ БРЕГОВАТА ОХРАНА МЕЖДУ АМЕРИКАНЦИ И РАДИОПРЕДАВАТЕЛ ОТ ГАЛИЦИЯ

Галиция (звуков фон)
Тук А-853, моля да отклоните курса си с 15 градуса юг, за да избегнете сблъскване. Движите се право към нас. Разстояние 25 морски мили.

Американци (звуков фон)
Препоръчваме вие да отклоните курса си с 15 градуса север, за да избегнете сблъскване.

Галиция (звуков фон)
Отказ! Повтаряме: отклонете курса си с 15 градуса юг, за да избегнете сблъскване.

Американци (глас различен от първия)
Говори капитанът! Капитанът на кораб на Съединените Американски Щати. Настояваме: отклонете курса си с 15 градуса север, за да избегнете сблъскване!

Галиция
Отказ! Не смятаме, че тази алтернатива е подходяща. Следователно предлагаме да отклоните курса си с 15 градуса юг, за да избегнете сблъскване.

Американци (силно раздразнен глас)
Говори капитан Ричард Джеймс Хауърд, командващ самолетоносач USS LINCOLN от националната флота на Съединените Американски Щати, вторият по големина военен съд от американската флота! Ескортирани сме от 2 броненосеца, 6 ескадрени миненосеца, 6 крайцера, 4 подводници и други военни съдове в подкрепление. Движим се към водите на Персийския залив за провеждане на военни маневри в перспективата на евентуална офанзива срещу Ирак.
Ние не предлагаме, ние ви нареждаме да отклоните пътя си с 15 градуса север! В противен случай ще бъдем принудени да вземем съответните мерки, за да гарантираме сигурността на флотата и силата на коалицията.
Вие принадлежите към съюзническа страна, членка на НАТО и на коалицията, затова моля да се подчините незабавно и да напуснете нашата траектория!

Галиция
Говори Хуан Мануел Салас Алкантара. Ние сме двама. Ескортирани сме от нашето куче, от нашата манджа, от две бири и от едно канарче, което в момента спи.
Подкрепени сме от Радио Коруня и от канал 106 на Бреговата охрана. Ние не се движим наникъде, тъй като говорим от сушата. Намираме се във фар А-853, във Финистер, на брега на Галиция. И хабер си нямаме каква е нашата позиция съобразно класацията на испанските фарове. Можете да вземете всички мерки, които смятате за подходящи и ви оставяме скапаната грижа да гарантирате сигурността на вашата лай**на флота, която ще си размаже физиономията в скалите!
Затова настояваме отново и ви припомняме, че най-доброто, най-логичното и най-разумното, което можете да направите е да отклоните курса си с 15 градуса юг, за да избегнете да се нахакате в каманяка!

Американци
Прието. Благодарим...
*********************

четвъртък, 20 март 2008 г.

Офис молитва :)

Отче наш, който си в Офиса.

Да бъде лек наший ден.
Да замине в отпуск началството наше.
Да се изпълни нашата воля.
Както на работа, така и вкъщи.
Насъщната скатавка дай ни днес.
И отпуска за тази седмица.
И ваканция за този месец.
И прости нам закъсненията нашите.
Както и ние прощаваме на началството ни.
И не ни въвеждай в понижение.
Но ни избави от допълнителната работа.

И во твойто царство е повишението на заплатата
и съкращението на работния ден.

И дай ни SKYPE и ICQ-то,
защото без тях не е тази работа царство небесно.

И погреби ти сисадмина под планина от дискети и компактдискове,
да гори той с пламък син.

Не ни оставяй, Господи в трудните часове на утрения махмурлук,
дай ни сили да преодолем тежестта на главоболието.

И направи, Отче, целия мир зелен, ибо зеленото е най-добрия цвят в света твой, както и цвета на американските левове.

И свали на главата ни градушка от долари, евро и прочие блaгини...

И вземи тази лепта наша във вид на благодарствена молитва.

Во имя контрола, алта и светия делийт.

Ресет!

Закони за работата

1. Закон на Слаус: Ако вършиш някаква работа прекалено добре, няма да можеш да се отървеш от нея.

2. Закон на Франко за работното място: Ако харесваш онова, което правиш, вероятно го правиш погрешно.

3. Бюрократичен принцип на Ларсън: Ако направиш невъзможното, шефът ти просто ще го включи в постоянните ти задължения.

4. Първи капан на гения: Никой шеф няма да търпи служител, който винаги е прав.

5. Закон на Пъркин: Потупването по гърба е само на няколко сантиметра от ритника в задника.

6. Закон на Рафъл за бизнеса: Колкото по-малко работа имат служителите, толкова по-бавно я вършат.

7. Закон на Лемпнър за заетостта: Ако си тръгнеш от работа по-късно, никой няма да забележи. Тръгнеш ли си по-рано, непременно ще срещнеш шефа си на паркинга.

8. Максима на офиса: Телефонът никога не звъни, когато нямаш какво да правиш.

9. Закон на Ото: Винаги се занимаваш с нещо странично, когато шефът се отбие край бюрото ти.

10. Закон на Клайд: Ако се налага да свършиш нещо и го отлагаш достатъчно дълго, има голяма вероятност някой друг да го направи вместо теб.

11. Правило на Хари: Когато не знаеш какво да правиш, придай си угрижен вид и върви забързано.

понеделник, 17 март 2008 г.

За кака :)


Една добра новина ме наведе на мисълта да пиша по темата. Позволих си да "открадна" притчите от www.exoo.com

Една Семейна Приказка...

Те бяха младо семейство, женени едва от няколко месеца... Но дори това кратко време им беше достатъчно, за да разберат, че бракът съвсем не е това, което си бяха представяли по-рано...
Всъщност, не че не се обичаха вече, напротив - все още изпитваха обич един към друг, но вече все по-рядко си го казваха. А преди... само до преди няколко месеца те сякаш се надпреварваха кой ще го каже първи или кой ще го изрече повече пъти за един ден или кой ще го докаже по по-оригинален начин... И това не им тежеше, не им омръзваше, а им доставяше неимоверно удоволствие...
Но сякаш изведнъж всичко коренно се беше променило. Вече дори и най-малката случка или най-безобидната дума бяха достаъчни, за да се скарат сериозно или да се нагрубят и наранят един друг...
Вече съвсем изнервени от ситуацията, една вечер решиха най-после да седнат и да обсъдят това положение. И с общи усилия да се опитат да намерят някакво решение, задоволяващо и двамата. И двамата не искаха да се развеждат, но и същевременно разбираха, че е невъзможно да продължават да живеят по този начин...
Дълго стояха така мълчаливо един срещу друг, разкъсвани от противоречиви чувства и мисли, чудейки се кое е ПРАВИЛНОТО решение за тях...
И тогава мъжът изведнъж се оживи:
"Хрумна ми една идея - каза той на жена си - нека да засадим едно дръвче в градината. Ако през следващите 3 месеца това дръвче изсъхне - да се разведем. Но ако се хване и започне да расте и да се развива - никога повече няма да помисляме дори за раздяла. А през това време двамата да спим в отделни стаи... Какво ще кажеш, съгласна ли си?"
В първия момент на жената и се стори странна, дори налудничава тази идея - бъдещето на брака им да зависи от някакво дърво... Но после като поразмисли малко, дори и стана весело. И прие...
На следващия ден заедно отидоха в близкия разсадник и си купиха от там едно овощно дръвче. Прибраха се в къщи, заедно избраха мястото му в градината и заедно го засадиха...
Мина се около месец от тогава. Една нощ двамата се сблъскаха в тъмната градина. В погледите им първо се четеше учудване, изненада, които после преминаха в... радостен блясък.
И ДВАМАТА НОСЕХА В РЪЦЕТЕ СИ ПО ЕДНА КОФА С ВОДА ЗА ДРЪВЧЕТО...

Съвременна семейна притча

Мъж и жена живели заедно 30 години. В деня на техния
30-годишен юбилей жената, както обикновено, изпекла питка - тя правела това всеки ден, това отдавна било традиция в семейството. На закуска, както винаги тя разрязала питката напречно и намазала с масло двете части. И както всеки ден посегнала да подаде на мъжа си горната половинка,
но ръката й се спряла...
Помислила си: "В деня на нашата 30-годишнина самата аз искам да изям тази румена, препечена част от питката; за нея съм си мечтала 30 години. В края на краищата, 30 години аз бях примерна съпруга, отгледох му прекрасни синове, бях вярна и добра любовница, въртях цялото домакинство, толкова сили и здраве отдадох на семейството ни".
Вземайки това решение, тя подала на мъжа си долната част на питката, а ръката й затреперила - нали нарушавала
30-годишната традиция!
А мъжът й, поемайки питката, й казал:
"Скъпа моя, днес ти ми направи неоценим подарък!
30 години не съм ял своята любима долна част на питката, защото смятах, че тя по право ти принадлежи".

ЖЕНАТА - БОГИНЯ

Имало едно време обикновени мъж и жена. Жената се казвала Елена, а мъжът – Иван. Връщал се мъжът от работа, сядал пред телевизора, четял вестник. Жена му, Елена, приготвяла вечерята. Сервирала на мъжа си вечерята и мърморела, че нищо не прави в къщи и малко пари печели… Иван се дразнел от мърморенето на жена си. Но не й отговарял грубо, само си мислел: ”Самата тя — мърлячка, а пък придиря. Когато се женихме, съвсем друга беше - красива и нежна.”

Веднъж, когато мърморещата жена поискала Иван да изхвърли боклука, той с неохота се откъснал от телевизора и тръгнал към двора. Като се връщал се спрял пред вратата на къщата и мислено се обърнал към Бог:

- Боже мой, Боже мой! Несполучлив излезе животът ми. Нима цял живот ще трябва да се влача с такава тантонеща жена, че и некрасива? Това не е живот, а истинско мъчение.

И внезапно чул Иван тих глас Божи:

- Бих могъл, Иване, да ти помогна в бедата: мога да ти дам прекрасна богиня за жена, но щом съседите ти видят внезапната промяна в съдбата ти, ще се изумят. Нека постъпим тъй: жена ти Аз ще променям постепенно, ще вселявам в нея на богиня дух и външността й ще променям. Но само запомни, ако с богиня искаш да живееш, животът ти достоен за богиня трябва да стане.

- Благодаря ти, Боже. Всеки мъж живота си да промени заради богиня е способен. Кажи ми само: кога ще почнеш да променяш моята жена?

- Още сега аз малко ще я променя. И с всяка минута ще я променям все към по-добро.

Влязъл в къщи Иван, седнал на креслото, взел вестника и пак включил телевизора. Но не му се четяло, не му се гледал филм. Нямал търпение да погледне - дали пък поне мъничко не се променила жена му?

Станал, отворил врата към кухнята, опрял рамо на рамката и почнал внимателно на разглежда жена си. Тя стояла с гръб към него, миела съдовете след вечеря.
Елена изведнъж почувствала погледа и се обърнала към вратата. Иван гледал жена си и мислел: ”Не, няма никаква промяна в жена ми”.

Елена, като видяла необичайното внимание на мъжа си и без да разбира нищо, изведнъж оправила косите си, поруменяла и попитала:

- Защо ме гледаш така внимателно, Иване?

Мъжът не се сетил какво да каже и сам смутен внезапно произнесъл:

- Да ти помогна ли за съдовете? Не знам защо се сетих…

- Съдовете? Да ми помогнеш? - тихо повторила удивената жена, смъквайки мръсната престилка, - ами аз вече ги измих.

“Наистина, направо пред очите ми се променя - помислил Иван, - изведнъж се разхубави.”

И започнал да бърше съдовете.

На другия ден след работа Иван бързал към къщи с нетърпение. Нямал търпение да види как постепенно се превръща в богиня мърморещата му жена.

“А ако изведнъж много е станала богиня? А аз както преди не съм се променил? За всеки случай ще купя аз цветя, за да не се излагам пред богинята.”

Отворил към дома вратата и спрял като омагьосан Иван. Пред него Елена стояла с хубава рокля, която преди година той й купил сам. Хубава прическа, в косите панделка. Той се объркал, неловко подал цветята, без да откъсва поглед от Елена.

Тя взела цветята и тихо ахнала, цялата поруменяла и свела поглед.

“Ах, колко са прекрасни на богините ресниците! И колко са кротки по характер! Каква необичайна вътрешна красота и външност!”

И ахнал на свой ред Иван като видял масата с приборите от сервиза, запалени две свещи, и две чаши, и с аромат божествен привличала храната.

Когато седнал той на масата, жена му Елена срещу него седнала, но скочила внезапно и казала:

- Извинявай, забравих да ти включа телевизора, но ето купила съм ти новите вестници.

- Не ми е нужен телевизорът, и вестници не ми се четат, все едно и също пише в тях, - Иван й отговорил искрено, - по-добре ти ми кажи, как утрешната събота би искала да си прекараш.

Съвсем изумена, Елена го попитала:

- А ти?

- Случайно два билета за театър купих. Но през деня ще си съгласна може би да се разходим в магазините. Щом ще ходим на театър, трябва първо да отидем в магазин и да ти купим достойна рокля.

Едва не се изтървал Иван да каже заветните думи: ”рокля, достойна за богиня”. Затова се смутил, погледнал я и ахнал пак. На масата пред него седяла богиня. Лицето й от щастие сияло, очите й блестели. Стаената усмивка била и малко въпросителна.

“О, Боже, колко са прекрасни наистина богините! А ако всеки ден се разхубавява тя, дали ще успея аз да съм достоен за богиня? - мислел Иван, и изведнъж пронизала го мисъл като мълния: Трябва да успея! Докато все още е богинята до мен. Трябва да поискам и да моля дете да ми роди. Дете от мен и от най-прекрасната богиня.”

- Какво замисли се Иване, вълнение ли виждам на лицето ти? - Елена питала мъжа си.

А развълнуван той седял, не знаел как да й каже съкровеното. Шега ли е - дете да искаш от богиня?! Бог такъв подарък не му бил обещал. Не знаел как да каже за желанието си Иван и станал мачкайки покривката и промълвил:

- Не знам… Ще може ли… Аз… исках да кажа… Отдавна… Да, от теб дете аз искам, богиньо прекрасна.

Тя, Елена, се приближила към мъжа си Иван. От пълните с любов очи сълза щастлива се плъзнала по алените бузи. Ръка на рамото на Иван положила и сгряла го с дъха си горещ.

“ Ах, каква нощ! И какво утро! Какъв ден! Прекрасен е животът с богиня!” - мислел Иван, като обличал за разходка втория си внук.

КРАСАВИЦА

Вървяла по пътя девойка, прекрасна като фея. Изведнъж забелязала, че след нея върви един мъж. Тя се обърнала и го попитала:
— Кажи ми, защо вървиш след мен?
Мъжът отговорил:
— О, господарке на сърцето ми, твоята красота е така неотразима, че ми заповяда да вървя след теб. Казват, че свиря прекрасно, че за мен няма тайни в поетичното изкуство и че умея да пробуждам в женските сърца любовна мъка. Но аз искам да ти направя любовно признание, защото ти плени сърцето ми!
Красавицата мълчаливо го гледала известно време и след това му казала:
— Как така се влюби в мен? Моята по-малка сестра е много по-красива и привлекателна от мен. Погледни я, тя върви след мен.
Мъжът се спрял, после се обърнал, но видял само една безобразна, дрипава старица. Тогава той закрачил по-бързо, за да догони девойката. Свел поглед, той попитал с примирен глас:
— Кажи ми, как се откъсна от езика ти такава лъжа?
Девойката се усмихнала и отговорила:
— Ти, приятелю, също не ми каза истината, когато се кълнеше в любов към мен. Ти знаеш всички правила в любовта и даваш вид, че твоето сърце гори от любов към мен. Как можа тогава да се обърнеш, за да погледнеш друга жена?

Тайната подправка на Марта

Малката метална кутийка дразнеше любопитството на Бен всеки път, когато менеше през кухнята. Тя стоеше на полицата над печката на Марта. Навярно нямаше да му се натрапва толкова и нямаше толкова да го тормози, ако Марта не му бе повтаряла често да не я пипа. Защото, според обясненията й, вътре имало „тайна билка" от майка й и понеже нямало откъде да вземе нова, тревожела се да не би Бен или някой друг да я вземе, да погледне какво има вътре и без да иска да я изпусне и разсипе безценното й съдържание.
Кутийката не беше нищо особено. От старост първоначалната й окраска на червени и златни цветя беше избеляла. Личеше си къде е била пипана хиляди пъти при вземането и отварянето й.
Не само пръстите на Марта бяха държали тази кутийка, но и тези на майка й и на баба й. Марта не знаеше със сигурност, но смяташе, че и прабаба й е използвала същата кутийка и „тайната й билка".
Бен знаеше само, че скоро след сватбата им майката на Марта донесе кутийката и каза на Марта да я използва със същата обич, с каквато я била използвала и тя.
И Марта неизменно го правеше, Бен никога не бе виждал Марта да готви нещо без да снеме кутийката от полицата и да поръси гозбата с мъничко от „тайната билка". Дори когато правеше сладкиши, пайове и курабийки забелязваше, че винаги поръсва по малко точно преди да сложи тавичката във фурната.
Каквото и да съдържаше тази кутийка, явно вършеше добра работа, защото според Бен на света нямаше по-добра готвачка от Марта. И не само той смяташе така - всеки, който някога се бе хранил на трапезата им, се прехласваше по гозбите на Марта.
Само че защо тя не даваше на Бен да докосне кутийката? Наистина ли се страхуваше, че ще разсипе съдържанието й? Как ли изглежда тази „тайна билка"? Явно беше стрита на много фин прах, защото когато Марта поръсваше ястието, Бен не виждаше нищо. Освен това явно използваше съвсем мъничко от нея, понеже нямаше откъде да вземе още.
Все някак си Марта бе успяла да направи така, че съдържанието да не се свърши през целия им 30-годишен брачен живот. И винаги постигаше такъв ефект, че всички си облизваха пръстите.
Бен се изкушаваше все повече и повече да надникне в кутийката поне веднъж, ала все не събираше достатъчно сили.
Но ето, че един ден Марта се разболя. Бен я закара в болницата, където я задържаха по-дълго. Когато се прибра вкъщи, Бен се почувства страшно самотен. До този момент Марта никога не бе нощувала извън къщи. А когато наближи време за вечеря, той се зачуди какво да прави - Марта толкова обичаше да готви, че на него никога не му се бе налагало да си приготви сам нещо за ядене.
Докато се мотаеше из кухнята и надничаше в хладилника, кутийката на полицата все му се набиваше в очи. Погледът му се отклоняваше натам като привлечен от магнит - той бързо извръщаше очи, но любопитството му го връщаше отново.
Любопитството не му даваше мира.
Какво имаше в кутийката? Защо не бива да я пипа? Как изглежда тази „тайна билка" Колко ли е останало от нея?
Бен отново извърна очи и повдигна капака на една голяма форма за сладкиши на кухненския плот. Ах ... Вътре имаше повече от половината на един от великолепните сладкиши на Марта. Отряза си едно голямо парче, седна на кухненската маса и още преди да е изял и хапка, очите му се върнаха върху кутийката. Какво толкова ще й стане, ако погледне вътре? Защо изобщо Марта беше така потайна, когато ставаше дума за тази кутийка?
Бен си отхапа още сладкиш и продължи спора със себе си - да го направи ли, или не? В продължение на още пет големи хапки той продължи да размишлява, вперил поглед в кутийката. Накрая не издържа.
Отиде бавно в другия край на кухнята и много внимателно взе кутийката от полицата - ужасяваше се да не се случи най-страшното - да разсипе съдържанието й при опита си да види какво има вътре.
Сложи кутийката на плота и внимателно свали капака. Дори го достраша да погледне вътре! Когато пред него се разкри изцяло вътрешността на кутийката, Бен опули очи от изненада - ами че вътре нямаше нищо ... освен малкото сгънато листче на дъното.
Бен едва напъха голямата си ръка вътре. Взе внимателно хартийката за едното ъгълче, извади я и бавно я разгъна под светлината на кухненската лампа.
Бележката беше съвсем кратка и Бен веднага позна почерка на тъща си. Написаното беше съвсем просто:
„Марта, във всичко, което правиш, слагай по мъничко обич."
Бен преглътна с усилие, върна бележката и кутийката на място и тихичко се върна да си довърши сладкиша. Сега вече му беше напълно ясно защо е така вкусен...

сряда, 12 март 2008 г.

Искам си моя къщичка!

Искам си моя къщичка, където да не се съобразявам с НИКОГО! Писна ми. Искам където си оставя нещата, там да ги намирам. Искам като се прибера и ми е уморено - да мога спокойно да си легна да спя, а ако не ми се спи - да не трябва да пазя тишина на останалите. Искам когато имам да върша нещо да не ми се казва "Ами че кой ти пречи?" Как кой ми пречи? Това, че няма да мога да ползвам МОИТЕ вещи в МОЯТА стая, (нищо против дядо), просто АЗ ИМАМ ДА УЧА и след като имам да уча и наистина имам и доброто желание да уча си ИСКАМ СПОКОЙСТВИЕТО! Искам никой да не ми се пречка и да не се съобразявам с НИКОГО! Някой ще спи в моята стая, а аз междувременно (сигурно и на загасена лампа) ще мога да седна да уча? WTF?

Бяла спретната къщурка с две липи отпред ... е, не искам чак толкова, стига ми и апартаментче, искам да си имам "МОЯ" си къщичка и да не ми се налага да се съобразявам с никого. Доста банално, но ... какво да се прави. Искам да си знам че моето си е мое, никой няма да ми стовари дрехите пред вратата и да ми каже да не се връщам, искам да не трябва да досаждам на някого когато има "гости" и видиш ли за мен няма място. Просто май за последните години все се случва някаква такава ситуация, която да ме върне към действителността, че нямам нищо мое. Нищо сигурно. Нищо за "утре". Офертата с квартира не ми се нрави, някак не е по вкуса ми. Не ми се дават пари "на вятъра", не ми се изплаща чужд кредит за апартамент, в който аз да съм временно. Не ми се живее и със съквартиранти - прекалено тежък характер имам за съжителство с хората. Или поне аз така си мисля. Може би останалите нямат проблем да бъдат събуждани от съквартирантите си всеки божии ден в 7ч. сутринта или не се сещат да спорят "Именно защо чинийте за хранене НЕ СЕ МИЯТ С ПРЕПАРАТА ЗА ТОАЛЕТНАТА ЧИНИЯ!". Вярно, че имат общо название - и едното чиния и другото, ама ... да си имаме уважението!