тъжно ми е

не знам защо, не знам как, просто ми е тъжно. Иска ми се да имах възможността да променям хода на съдбата, но уви. Не ми било писано. ;) А уж всеки от нас има правото на "свободния избор" ... така да се каже, ако някой изобщо вярва в приказки. Приказки за дракони и принцеси, приказки за нереални светове, приказки, в които доброто побеждава, приказки с "приказен" край, приказки, в които няма лоши неща, приказки в които всичко е или черно, или бяло .... Приказки, в които няма лукавост, скрити намерения, подмолност. Приказки, като всички други, писани от непоправими идеалисти, с цел да накарат малчуганите да заживеят в по-добър свят. Приказки, от които като се събудиш и боли. Приказки, които са толкова хубави, че не ти се иска да свършват. Приказки, които те карат да искаш да заспиш и да ги сънуваш. Приказки, които прочиташ вечер преди лягане и се молиш поне насън да бъдат истински за теб. Прикказки в които принцесата дочаква принца на белия кон и "заживели дълго и щастливо". Приказки в които няма лош край и добрите, и лошите получават според заслуженото. Но все пак - остават само приказки. Които четем преди да заспим и в героите на които се олицетворяваме. Приказки, които като свършат и ни се струва, че светът се е разпаднал, пречупил и строшил на две. Приказки или фантазии в които живеем, с които сме свикнали, имагинерни, нереални, приказни ... но събудиш ли се от тях боли. Изпитваш странно чувство на "липса на принадлежност" към която и да било общност. Чудиш се как си попаднал там и кой "по дяволите" те е въвлякъл в цялата каша. Иска ти се да се върнеш в имагинерния си свят, където бялото е снежно бяло, а черното е гарваново. Където няма полусенки, отенъци на сивото или "мръсно бяло". Или най-малкото да се скриеш от бруталния свят, който те заобикаля и който се опитва да те въвлече в неговите релси и порядки ... сивота, мърсотия и гняс. Пфу!