С риск да си навлека гнева на дамите шофьори и да добавя още няколко черни точки към всеобщо разпространеното мнение за жените зад волана и да предизвикам изказвания от рода на:
„Жена шофьор, негър скиор и ЦСКА отбор …” или
„Жената шофьор е като звезда на пътя – ти я виждаш, тя теб не!” или
„- Жена ми е като мълния на пътя!
- Защо? Толкова бързо ли кара?
- Не! Все цели дърветата!”
и още куп други, реших да напиша и аз моите премеждия с милия ми „Дядо Поло”.
Имам странното усещане, че тегне някакво проклятие над тази кола. Като за начало добри съседи, изпитващи силно изразено чувство за собственост над паркоместата пред блока, решиха да ми „дадат урок” и да ми покажат къде точно да не паркирам, като ми счупиха стъклото! (Само да добавя, че същия урок дадоха и на три други коли след това.) После (на друг паркинг!) получих подобно недвусмислено послание – зелеви листа, потопени в лютеница (За комбинацията – не питайте, така и не разбрах кулинарните особености на някои софийски квартали!), небрежно хвърлени върху тавана и капака на возилото ми. Последваха ударчета на паркинги, някои шофьори явно бяха решили, че няма да е зле да се научат да паркират именно до Дядо Поло, оставяйки му множество вдлъбнатини, спукана задна броня и най-различни и пъстри бои, за да не взема случайно да остана със заблудата, че ме е ударила зелена кола, пък всъщност била червена! Или пък не им харесва цвета на бръмбарчето ми и искат да го пребоядисат? Но това са „бели кахъри”, както казва баба ми и не си заслужава да им обръщам много внимание. По-лошото беше, когато имах „близки срещи от трети вид” с едно „ниско прелитащо” BMW, за което цвета на светофара не беше от особено значение и финишира в горката ми количка. В резултат от сблъсъка, дядо поло придоби нов, екстравагантно-футуристичен вид и една не дотам красива дупка, наподобяваща нескопосано отворена консервна кутия. Интересното във въпросния баварец беше, че всеки елемент от него е в различен цвят, предполагам не ги правят така фабрично, но знае ли човек? Може пък собственика да го смята за модерно или казано с „любимата” ми побългарена фраза: „Много фешън!”. Поправката на щетите ми костваше много разправии, нерви, главоболия и цял месец с градския транспорт! Но … всичко мина благополучно и Дядо Поло придоби формите, които е имал в далечната 1993 година, когато е напуснал завода на производителя си. А за боята, хм, за тази невероятно лъскава, перлена боя(не знаех, че е такава, докато едно много мило момиче при което отидох да ми направи боята не ми обясни за разликите между перла, металик и обикновена боя), по която весело се гонеха слънчеви зайчета и бели облачета, която нямаше нито една драскотина, а на всичкото отгоре и в любимия ми син цвят … Нямам думи! Красота! Но за съжаление не продължи дълго! Проклятието отново си каза тежката дума. Аз си мислех, че трябва да го пазя от по-малкото ми братче, което често проявява интерес и силно желание да шофира, но уви! Трябвало да го пазя от себе си! Предизвиках ПТП, както би казал някой полицай, по най-глупавия начин – ударих се в спряла на светофар кола. И то спряла в насрещното платно! И да обясня – правя си аз ляв завой, както си му е реда, чакам колите от насрещното, които завиват на дясно (мое ляво) и един мил човечец с едно микробусче спира и чака! Брей, какъв добър човек, помислих си аз, пуска ме въпреки че е с предимство! И без да се колебая много тръгнах напред. Да, ама не, човека не бил добър, просто колеблив! И като се засили и той към мен … Имах два варианта:
1.) Да оставя да ме удари колебливия тип (от страната от която возех хора, които много обичам) или
2.) Да се ударя в колоната коли от моята страна.
Е, какво кажа, избрах втория вариант! Слава богу имаше само огънати ламарини, а човека, чиято кола ударих, се оказа разбран. Е, разбира се имаше и злобни коментари на преминаващите относно жените и техните (не)способности зад волана. Един шофьор на автобус дори прояви оригиналност и чувство за хумор като подхвърли да съм отишла да си върна книжката там, откъдето съм я взела. Веселяк, как да не му се зарадва човек и да не го попита на колко ракии е от сутринта? Последва чакане на КАТ (при скромните 40 градуса на сянка), писане на обяснения, актове, протоколи и куп други бумащини. Взеха ми синьото талонче, казаха че ще ми го върнат, ама с по-малко точки. За сметка на това ми дадоха лист вестникарска хартия с размазано мастило от индиго и разкривен почерк, на който пише, че ще ми замества красивото малко синьо талонче следващите 30 дни.
Изпратиха ми нагледен материал за войната по пътищата, записите са от камерите по софийските улици: ТУК
„- Жена ми е като мълния на пътя!
- Защо? Толкова бързо ли кара?
- Не! Все цели дърветата!”
и още куп други, реших да напиша и аз моите премеждия с милия ми „Дядо Поло”.
Имам странното усещане, че тегне някакво проклятие над тази кола. Като за начало добри съседи, изпитващи силно изразено чувство за собственост над паркоместата пред блока, решиха да ми „дадат урок” и да ми покажат къде точно да не паркирам, като ми счупиха стъклото! (Само да добавя, че същия урок дадоха и на три други коли след това.) После (на друг паркинг!) получих подобно недвусмислено послание – зелеви листа, потопени в лютеница (За комбинацията – не питайте, така и не разбрах кулинарните особености на някои софийски квартали!), небрежно хвърлени върху тавана и капака на возилото ми. Последваха ударчета на паркинги, някои шофьори явно бяха решили, че няма да е зле да се научат да паркират именно до Дядо Поло, оставяйки му множество вдлъбнатини, спукана задна броня и най-различни и пъстри бои, за да не взема случайно да остана със заблудата, че ме е ударила зелена кола, пък всъщност била червена! Или пък не им харесва цвета на бръмбарчето ми и искат да го пребоядисат? Но това са „бели кахъри”, както казва баба ми и не си заслужава да им обръщам много внимание. По-лошото беше, когато имах „близки срещи от трети вид” с едно „ниско прелитащо” BMW, за което цвета на светофара не беше от особено значение и финишира в горката ми количка. В резултат от сблъсъка, дядо поло придоби нов, екстравагантно-футуристичен вид и една не дотам красива дупка, наподобяваща нескопосано отворена консервна кутия. Интересното във въпросния баварец беше, че всеки елемент от него е в различен цвят, предполагам не ги правят така фабрично, но знае ли човек? Може пък собственика да го смята за модерно или казано с „любимата” ми побългарена фраза: „Много фешън!”. Поправката на щетите ми костваше много разправии, нерви, главоболия и цял месец с градския транспорт! Но … всичко мина благополучно и Дядо Поло придоби формите, които е имал в далечната 1993 година, когато е напуснал завода на производителя си. А за боята, хм, за тази невероятно лъскава, перлена боя(не знаех, че е такава, докато едно много мило момиче при което отидох да ми направи боята не ми обясни за разликите между перла, металик и обикновена боя), по която весело се гонеха слънчеви зайчета и бели облачета, която нямаше нито една драскотина, а на всичкото отгоре и в любимия ми син цвят … Нямам думи! Красота! Но за съжаление не продължи дълго! Проклятието отново си каза тежката дума. Аз си мислех, че трябва да го пазя от по-малкото ми братче, което често проявява интерес и силно желание да шофира, но уви! Трябвало да го пазя от себе си! Предизвиках ПТП, както би казал някой полицай, по най-глупавия начин – ударих се в спряла на светофар кола. И то спряла в насрещното платно! И да обясня – правя си аз ляв завой, както си му е реда, чакам колите от насрещното, които завиват на дясно (мое ляво) и един мил човечец с едно микробусче спира и чака! Брей, какъв добър човек, помислих си аз, пуска ме въпреки че е с предимство! И без да се колебая много тръгнах напред. Да, ама не, човека не бил добър, просто колеблив! И като се засили и той към мен … Имах два варианта:
1.) Да оставя да ме удари колебливия тип (от страната от която возех хора, които много обичам) или
2.) Да се ударя в колоната коли от моята страна.
Е, какво кажа, избрах втория вариант! Слава богу имаше само огънати ламарини, а човека, чиято кола ударих, се оказа разбран. Е, разбира се имаше и злобни коментари на преминаващите относно жените и техните (не)способности зад волана. Един шофьор на автобус дори прояви оригиналност и чувство за хумор като подхвърли да съм отишла да си върна книжката там, откъдето съм я взела. Веселяк, как да не му се зарадва човек и да не го попита на колко ракии е от сутринта? Последва чакане на КАТ (при скромните 40 градуса на сянка), писане на обяснения, актове, протоколи и куп други бумащини. Взеха ми синьото талонче, казаха че ще ми го върнат, ама с по-малко точки. За сметка на това ми дадоха лист вестникарска хартия с размазано мастило от индиго и разкривен почерк, на който пише, че ще ми замества красивото малко синьо талонче следващите 30 дни.
Изпратиха ми нагледен материал за войната по пътищата, записите са от камерите по софийските улици: ТУК
Няма коментари:
Публикуване на коментар