или как " 'сичкото сган" се юрна да си вади от новите документи.
Малко предистория - поради нескончаемата ми омраза към блъсканици, опашки, стълпотворения от хора и полу-човеци, решавам да си подам документите по-рано от необходимото за нов паспорт. Е, да, от стария вид, ама на мен паспорта ми трябва за да пътувам, а не за да го водя на модно ревю. И така, моя милост само трябва да си получи новия документ. Звучи наивно лесно. Предходната нощ сънувам кошмари, в които озверяла тълпа се опитва да ме линчува - грабнали вили и факли - същински лов на вещици.
1во РПУ София - 8ч. сутринта. По моя скромна преценка около 200 души чакат на опашка половин час преди началото на приемно време на Паспортна служба. Набързо ги преценявам:
- 1 българин с македонски акцент
- 3ма българи с руски акцент
- 4 ма българи, говорещи непознат за мен език
- 10 - 20 българи, развяващи номерца от предния ден, гордо застанали в началото на опашката;
- 150 български пенсионери
- няколко заблудени души, чиито документи може би са вече невалидни
- 1 български инвалид, размахващ инвалидна книжка
- и аз ;)
Така - явно ми трябва стратегия. Виждам двама представители на реда, допиващи сутрешното си кафе до сами вратата на Паспортна служба и решавам, че те ще са ми спасението. Приближавам се до тях и любезно питам: - Извинете, от колко часа е приемното време на Паспортна служба? В отговор чувам: - Откъде да знам?!?
Благодаря им любезно, но все пак оставам до вратата. След миг чувам единия да казва - Ама Вие ако сте за Паспортна служба, опашката е хей там (и ми посочва края на опашката, едва видима, почти на Шипченски).
- Ама аз съм само за получаване, а тези хора искат да си дадат биометрията, номера на гащите, пръстовите, зъбните и каквито там имат отпечатъци. Трябва ли да чакам с тях, получаването е на отделно гише?
Отговор не получавам. За сметка на това служителите на реда си допиват сутрешното кафе и влизат в службата, чието приемно време им е неизвестно. А аз оставам да чакам пред вратата, припомняйки си кошмарите от предишната вечер.
След пет минути единия се показва на вратата и пита:
- Тук има ли за получаване на документи?
Тълпата го гледа в овче равнодушие, преживя и само кима отрицателно с глави.
Аз вдигам ръка като в първи клас и с един скок се озовавам пред него: - Аз!
- Аха, 'щото тука трябва да има две опашки - една за получаване и една за подаване за документи.
Разбираме се да застана на стълбите (като единствен представител на опашката "за получаване"), като задължително трябва да внимавам да не преча на криво-ляво скованата рампа за инвалиди. Получавам уверение, че ще ме извикат за паспорта ми. До тук добре, мисля си аз, а спомените от съня ми започват да се разсейват.
Докато чинно чакам да ме повикат, чувам викове зад себе си:
- Вас не Ви познавам!
- А, аз съм тук от вчера!
- И като сте от вчера, къде Ви е номерчето?
- Ами вчера не разбрах, че дават номера!
- Ми като не сте разбрала, тогава марш на края на опашката!
- Ама аз съм инвалид! Вчера двама инвалиди минаха без да чакат!
- И Вие какво? Вчера не знаехте, че сте инвалид ли?
- Ама, господине, моля Ви се, аз съм оперирана от дискова херния, едва си стоя на краката!
- Е като едва си стоите на краката, какво правите тук? Аз имам 15ти номер от вчера и няма да Ви пусна пред мен! 15 души влизат и съм аз ...
Викове, крясъци и разправии, кой крив, кой прав, кой с номер, кой без ... Лек опит за намеса в разговора, на югозападно наречие ... още викове ... и в този момент чувам 15ти номер да крещи: - Чшшш, ало, там с бЕлото пАлто!
Стряскам се и се обръщам: - Да?
- Вас не Ви знам!!!!
- И аз Вас - и отново се обръщам към вратата!
- На Вас говоря! Аз съм от вчера!
- Аз пък съм от '84та! - репликирам и пак му обръщам гръб!
... мълчание ...
- На Вас говоря, марш в края на опашката!!!!
- Господине, преди и на мен да ми се развикате без да съм виновна, искам само да Ви кажа, че съм за получаване на документи, не че Ви влиза в работата ... - и отново се съсредоточавам върху вратата.
... мълчание ...
- Ама той вчера, ... кАжи го, де ... Бойко ... не, бе ... Цветанов, каза по ТелевизорЪТ, че ще се получават чак след месец! - доволен, че намерил с какво да ми опонира. Може би в този момент се чувстваше като невероятния корифей на мисловната дейност!
- Подала съм си заявлението преди повече от месец, сега идвам да си получа паспорта, проблем?
Неодобрително мърморене, шепнене, къде на български, къде на македонски, къде на неразбираем за мен език. До този момент кошмара от предходната вечер ми се струваше като шега на съзнанието ми, но това, което видях преминаваше и най-смелите ми очаквания. Само където не чух "Това младото поколение срам няма!" Опитаха се с подмолна тактика да ме накарат да си тръгна сама: "Ама те вчера за получаване ги даваха чак след 11:30ч!", "Ами ако "Сървайвърът" пак падне?", "Вие 'що не дойдете утре?", "Ща морате да радите ту?", "Халала хабала" ...
В този момент включих на "Непукист" и продължих да зяпам вратата. За мой късмет органите на реда се появиха и ме извикаха да си получа документите. 5 минути. Нито повече, нито по-малко ми отне вътре.
На излизане - смесени чувства - в началото на опашката - (учудващо) одобрителни подвиквания. Българина с македонски произход, незнайно защо, реши да ми говори на английски (или поне така той си мислеше). Към средата на опашката - "Ама Вие много бързо! И ние ли ще минем така?" Разочаровах хората, ама нейсе, какво да се прави.
И с бодра крачка и червено тескере в ръка си тръгнах преди да са си сменили мнението и преди да грабнат вилите и факлите.
Малко предистория - поради нескончаемата ми омраза към блъсканици, опашки, стълпотворения от хора и полу-човеци, решавам да си подам документите по-рано от необходимото за нов паспорт. Е, да, от стария вид, ама на мен паспорта ми трябва за да пътувам, а не за да го водя на модно ревю. И така, моя милост само трябва да си получи новия документ. Звучи наивно лесно. Предходната нощ сънувам кошмари, в които озверяла тълпа се опитва да ме линчува - грабнали вили и факли - същински лов на вещици.
1во РПУ София - 8ч. сутринта. По моя скромна преценка около 200 души чакат на опашка половин час преди началото на приемно време на Паспортна служба. Набързо ги преценявам:
- 1 българин с македонски акцент
- 3ма българи с руски акцент
- 4 ма българи, говорещи непознат за мен език
- 10 - 20 българи, развяващи номерца от предния ден, гордо застанали в началото на опашката;
- 150 български пенсионери
- няколко заблудени души, чиито документи може би са вече невалидни
- 1 български инвалид, размахващ инвалидна книжка
- и аз ;)
Така - явно ми трябва стратегия. Виждам двама представители на реда, допиващи сутрешното си кафе до сами вратата на Паспортна служба и решавам, че те ще са ми спасението. Приближавам се до тях и любезно питам: - Извинете, от колко часа е приемното време на Паспортна служба? В отговор чувам: - Откъде да знам?!?
Благодаря им любезно, но все пак оставам до вратата. След миг чувам единия да казва - Ама Вие ако сте за Паспортна служба, опашката е хей там (и ми посочва края на опашката, едва видима, почти на Шипченски).
- Ама аз съм само за получаване, а тези хора искат да си дадат биометрията, номера на гащите, пръстовите, зъбните и каквито там имат отпечатъци. Трябва ли да чакам с тях, получаването е на отделно гише?
Отговор не получавам. За сметка на това служителите на реда си допиват сутрешното кафе и влизат в службата, чието приемно време им е неизвестно. А аз оставам да чакам пред вратата, припомняйки си кошмарите от предишната вечер.
След пет минути единия се показва на вратата и пита:
- Тук има ли за получаване на документи?
Тълпата го гледа в овче равнодушие, преживя и само кима отрицателно с глави.
Аз вдигам ръка като в първи клас и с един скок се озовавам пред него: - Аз!
- Аха, 'щото тука трябва да има две опашки - една за получаване и една за подаване за документи.
Разбираме се да застана на стълбите (като единствен представител на опашката "за получаване"), като задължително трябва да внимавам да не преча на криво-ляво скованата рампа за инвалиди. Получавам уверение, че ще ме извикат за паспорта ми. До тук добре, мисля си аз, а спомените от съня ми започват да се разсейват.
Докато чинно чакам да ме повикат, чувам викове зад себе си:
- Вас не Ви познавам!
- А, аз съм тук от вчера!
- И като сте от вчера, къде Ви е номерчето?
- Ами вчера не разбрах, че дават номера!
- Ми като не сте разбрала, тогава марш на края на опашката!
- Ама аз съм инвалид! Вчера двама инвалиди минаха без да чакат!
- И Вие какво? Вчера не знаехте, че сте инвалид ли?
- Ама, господине, моля Ви се, аз съм оперирана от дискова херния, едва си стоя на краката!
- Е като едва си стоите на краката, какво правите тук? Аз имам 15ти номер от вчера и няма да Ви пусна пред мен! 15 души влизат и съм аз ...
Викове, крясъци и разправии, кой крив, кой прав, кой с номер, кой без ... Лек опит за намеса в разговора, на югозападно наречие ... още викове ... и в този момент чувам 15ти номер да крещи: - Чшшш, ало, там с бЕлото пАлто!
Стряскам се и се обръщам: - Да?
- Вас не Ви знам!!!!
- И аз Вас - и отново се обръщам към вратата!
- На Вас говоря! Аз съм от вчера!
- Аз пък съм от '84та! - репликирам и пак му обръщам гръб!
... мълчание ...
- На Вас говоря, марш в края на опашката!!!!
- Господине, преди и на мен да ми се развикате без да съм виновна, искам само да Ви кажа, че съм за получаване на документи, не че Ви влиза в работата ... - и отново се съсредоточавам върху вратата.
... мълчание ...
- Ама той вчера, ... кАжи го, де ... Бойко ... не, бе ... Цветанов, каза по ТелевизорЪТ, че ще се получават чак след месец! - доволен, че намерил с какво да ми опонира. Може би в този момент се чувстваше като невероятния корифей на мисловната дейност!
- Подала съм си заявлението преди повече от месец, сега идвам да си получа паспорта, проблем?
Неодобрително мърморене, шепнене, къде на български, къде на македонски, къде на неразбираем за мен език. До този момент кошмара от предходната вечер ми се струваше като шега на съзнанието ми, но това, което видях преминаваше и най-смелите ми очаквания. Само където не чух "Това младото поколение срам няма!" Опитаха се с подмолна тактика да ме накарат да си тръгна сама: "Ама те вчера за получаване ги даваха чак след 11:30ч!", "Ами ако "Сървайвърът" пак падне?", "Вие 'що не дойдете утре?", "Ща морате да радите ту?", "Халала хабала" ...
В този момент включих на "Непукист" и продължих да зяпам вратата. За мой късмет органите на реда се появиха и ме извикаха да си получа документите. 5 минути. Нито повече, нито по-малко ми отне вътре.
На излизане - смесени чувства - в началото на опашката - (учудващо) одобрителни подвиквания. Българина с македонски произход, незнайно защо, реши да ми говори на английски (или поне така той си мислеше). Към средата на опашката - "Ама Вие много бързо! И ние ли ще минем така?" Разочаровах хората, ама нейсе, какво да се прави.
И с бодра крачка и червено тескере в ръка си тръгнах преди да са си сменили мнението и преди да грабнат вилите и факлите.
