Една добра новина ме наведе на мисълта да пиша по темата. Позволих си да "открадна" притчите от www.exoo.com
Една Семейна Приказка...Те бяха младо семейство, женени едва от няколко месеца... Но дори това кратко време им беше достатъчно, за да разберат, че бракът съвсем не е това, което си бяха представяли по-рано...
Всъщност, не че не се обичаха вече, напротив - все още изпитваха обич един към друг, но вече все по-рядко си го казваха. А преди... само до преди няколко месеца те сякаш се надпреварваха кой ще го каже първи или кой ще го изрече повече пъти за един ден или кой ще го докаже по по-оригинален начин... И това не им тежеше, не им омръзваше, а им доставяше неимоверно удоволствие...
Но сякаш изведнъж всичко коренно се беше променило. Вече дори и най-малката случка или най-безобидната дума бяха достаъчни, за да се скарат сериозно или да се нагрубят и наранят един друг...
Вече съвсем изнервени от ситуацията, една вечер решиха най-после да седнат и да обсъдят това положение. И с общи усилия да се опитат да намерят някакво решение, задоволяващо и двамата. И двамата не искаха да се развеждат, но и същевременно разбираха, че е невъзможно да продължават да живеят по този начин...
Дълго стояха така мълчаливо един срещу друг, разкъсвани от противоречиви чувства и мисли, чудейки се кое е ПРАВИЛНОТО решение за тях...
И тогава мъжът изведнъж се оживи:
"Хрумна ми една идея - каза той на жена си - нека да засадим едно дръвче в градината. Ако през следващите 3 месеца това дръвче изсъхне - да се разведем. Но ако се хване и започне да расте и да се развива - никога повече няма да помисляме дори за раздяла. А през това време двамата да спим в отделни стаи... Какво ще кажеш, съгласна ли си?"
В първия момент на жената и се стори странна, дори налудничава тази идея - бъдещето на брака им да зависи от някакво дърво... Но после като поразмисли малко, дори и стана весело. И прие...
На следващия ден заедно отидоха в близкия разсадник и си купиха от там едно овощно дръвче. Прибраха се в къщи, заедно избраха мястото му в градината и заедно го засадиха...
Мина се около месец от тогава. Една нощ двамата се сблъскаха в тъмната градина. В погледите им първо се четеше учудване, изненада, които после преминаха в... радостен блясък.
И ДВАМАТА НОСЕХА В РЪЦЕТЕ СИ ПО ЕДНА КОФА С ВОДА ЗА ДРЪВЧЕТО...
Съвременна семейна притчаМъж и жена живели заедно 30 години. В деня на техния
30-годишен юбилей жената, както обикновено, изпекла питка - тя правела това всеки ден, това отдавна било традиция в семейството. На закуска, както винаги тя разрязала питката напречно и намазала с масло двете части. И както всеки ден посегнала да подаде на мъжа си горната половинка,
но ръката й се спряла...
Помислила си: "В деня на нашата 30-годишнина самата аз искам да изям тази румена, препечена част от питката; за нея съм си мечтала 30 години. В края на краищата, 30 години аз бях примерна съпруга, отгледох му прекрасни синове, бях вярна и добра любовница, въртях цялото домакинство, толкова сили и здраве отдадох на семейството ни".
Вземайки това решение, тя подала на мъжа си долната част на питката, а ръката й затреперила - нали нарушавала
30-годишната традиция!
А мъжът й, поемайки питката, й казал:
"Скъпа моя, днес ти ми направи неоценим подарък!
30 години не съм ял своята любима долна част на питката, защото смятах, че тя по право ти принадлежи".
ЖЕНАТА - БОГИНЯ
Имало едно време обикновени мъж и жена. Жената се казвала Елена, а мъжът – Иван. Връщал се мъжът от работа, сядал пред телевизора, четял вестник. Жена му, Елена, приготвяла вечерята. Сервирала на мъжа си вечерята и мърморела, че нищо не прави в къщи и малко пари печели… Иван се дразнел от мърморенето на жена си. Но не й отговарял грубо, само си мислел: ”Самата тя — мърлячка, а пък придиря. Когато се женихме, съвсем друга беше - красива и нежна.”
Веднъж, когато мърморещата жена поискала Иван да изхвърли боклука, той с неохота се откъснал от телевизора и тръгнал към двора. Като се връщал се спрял пред вратата на къщата и мислено се обърнал към Бог:
- Боже мой, Боже мой! Несполучлив излезе животът ми. Нима цял живот ще трябва да се влача с такава тантонеща жена, че и некрасива? Това не е живот, а истинско мъчение.
И внезапно чул Иван тих глас Божи:
- Бих могъл, Иване, да ти помогна в бедата: мога да ти дам прекрасна богиня за жена, но щом съседите ти видят внезапната промяна в съдбата ти, ще се изумят. Нека постъпим тъй: жена ти Аз ще променям постепенно, ще вселявам в нея на богиня дух и външността й ще променям. Но само запомни, ако с богиня искаш да живееш, животът ти достоен за богиня трябва да стане.
- Благодаря ти, Боже. Всеки мъж живота си да промени заради богиня е способен. Кажи ми само: кога ще почнеш да променяш моята жена?
- Още сега аз малко ще я променя. И с всяка минута ще я променям все към по-добро.
Влязъл в къщи Иван, седнал на креслото, взел вестника и пак включил телевизора. Но не му се четяло, не му се гледал филм. Нямал търпение да погледне - дали пък поне мъничко не се променила жена му?
Станал, отворил врата към кухнята, опрял рамо на рамката и почнал внимателно на разглежда жена си. Тя стояла с гръб към него, миела съдовете след вечеря.
Елена изведнъж почувствала погледа и се обърнала към вратата. Иван гледал жена си и мислел: ”Не, няма никаква промяна в жена ми”.
Елена, като видяла необичайното внимание на мъжа си и без да разбира нищо, изведнъж оправила косите си, поруменяла и попитала:
- Защо ме гледаш така внимателно, Иване?
Мъжът не се сетил какво да каже и сам смутен внезапно произнесъл:
- Да ти помогна ли за съдовете? Не знам защо се сетих…
- Съдовете? Да ми помогнеш? - тихо повторила удивената жена, смъквайки мръсната престилка, - ами аз вече ги измих.
“Наистина, направо пред очите ми се променя - помислил Иван, - изведнъж се разхубави.”
И започнал да бърше съдовете.
На другия ден след работа Иван бързал към къщи с нетърпение. Нямал търпение да види как постепенно се превръща в богиня мърморещата му жена.
“А ако изведнъж много е станала богиня? А аз както преди не съм се променил? За всеки случай ще купя аз цветя, за да не се излагам пред богинята.”
Отворил към дома вратата и спрял като омагьосан Иван. Пред него Елена стояла с хубава рокля, която преди година той й купил сам. Хубава прическа, в косите панделка. Той се объркал, неловко подал цветята, без да откъсва поглед от Елена.
Тя взела цветята и тихо ахнала, цялата поруменяла и свела поглед.
“Ах, колко са прекрасни на богините ресниците! И колко са кротки по характер! Каква необичайна вътрешна красота и външност!”
И ахнал на свой ред Иван като видял масата с приборите от сервиза, запалени две свещи, и две чаши, и с аромат божествен привличала храната.
Когато седнал той на масата, жена му Елена срещу него седнала, но скочила внезапно и казала:
- Извинявай, забравих да ти включа телевизора, но ето купила съм ти новите вестници.
- Не ми е нужен телевизорът, и вестници не ми се четат, все едно и също пише в тях, - Иван й отговорил искрено, - по-добре ти ми кажи, как утрешната събота би искала да си прекараш.
Съвсем изумена, Елена го попитала:
- А ти?
- Случайно два билета за театър купих. Но през деня ще си съгласна може би да се разходим в магазините. Щом ще ходим на театър, трябва първо да отидем в магазин и да ти купим достойна рокля.
Едва не се изтървал Иван да каже заветните думи: ”рокля, достойна за богиня”. Затова се смутил, погледнал я и ахнал пак. На масата пред него седяла богиня. Лицето й от щастие сияло, очите й блестели. Стаената усмивка била и малко въпросителна.
“О, Боже, колко са прекрасни наистина богините! А ако всеки ден се разхубавява тя, дали ще успея аз да съм достоен за богиня? - мислел Иван, и изведнъж пронизала го мисъл като мълния: Трябва да успея! Докато все още е богинята до мен. Трябва да поискам и да моля дете да ми роди. Дете от мен и от най-прекрасната богиня.”
- Какво замисли се Иване, вълнение ли виждам на лицето ти? - Елена питала мъжа си.
А развълнуван той седял, не знаел как да й каже съкровеното. Шега ли е - дете да искаш от богиня?! Бог такъв подарък не му бил обещал. Не знаел как да каже за желанието си Иван и станал мачкайки покривката и промълвил:
- Не знам… Ще може ли… Аз… исках да кажа… Отдавна… Да, от теб дете аз искам, богиньо прекрасна.
Тя, Елена, се приближила към мъжа си Иван. От пълните с любов очи сълза щастлива се плъзнала по алените бузи. Ръка на рамото на Иван положила и сгряла го с дъха си горещ.
“ Ах, каква нощ! И какво утро! Какъв ден! Прекрасен е животът с богиня!” - мислел Иван, като обличал за разходка втория си внук.
КРАСАВИЦАВървяла по пътя девойка, прекрасна като фея. Изведнъж забелязала, че след нея върви един мъж. Тя се обърнала и го попитала:
— Кажи ми, защо вървиш след мен?
Мъжът отговорил:
— О, господарке на сърцето ми, твоята красота е така неотразима, че ми заповяда да вървя след теб. Казват, че свиря прекрасно, че за мен няма тайни в поетичното изкуство и че умея да пробуждам в женските сърца любовна мъка. Но аз искам да ти направя любовно признание, защото ти плени сърцето ми!
Красавицата мълчаливо го гледала известно време и след това му казала:
— Как така се влюби в мен? Моята по-малка сестра е много по-красива и привлекателна от мен. Погледни я, тя върви след мен.
Мъжът се спрял, после се обърнал, но видял само една безобразна, дрипава старица. Тогава той закрачил по-бързо, за да догони девойката. Свел поглед, той попитал с примирен глас:
— Кажи ми, как се откъсна от езика ти такава лъжа?
Девойката се усмихнала и отговорила:
— Ти, приятелю, също не ми каза истината, когато се кълнеше в любов към мен. Ти знаеш всички правила в любовта и даваш вид, че твоето сърце гори от любов към мен. Как можа тогава да се обърнеш, за да погледнеш друга жена?
Тайната подправка на МартаМалката метална кутийка дразнеше любопитството на Бен всеки път, когато менеше през кухнята. Тя стоеше на полицата над печката на Марта. Навярно нямаше да му се натрапва толкова и нямаше толкова да го тормози, ако Марта не му бе повтаряла често да не я пипа. Защото, според обясненията й, вътре имало „тайна билка" от майка й и понеже нямало откъде да вземе нова, тревожела се да не би Бен или някой друг да я вземе, да погледне какво има вътре и без да иска да я изпусне и разсипе безценното й съдържание.
Кутийката не беше нищо особено. От старост първоначалната й окраска на червени и златни цветя беше избеляла. Личеше си къде е била пипана хиляди пъти при вземането и отварянето й.
Не само пръстите на Марта бяха държали тази кутийка, но и тези на майка й и на баба й. Марта не знаеше със сигурност, но смяташе, че и прабаба й е използвала същата кутийка и „тайната й билка".
Бен знаеше само, че скоро след сватбата им майката на Марта донесе кутийката и каза на Марта да я използва със същата обич, с каквато я била използвала и тя.
И Марта неизменно го правеше, Бен никога не бе виждал Марта да готви нещо без да снеме кутийката от полицата и да поръси гозбата с мъничко от „тайната билка". Дори когато правеше сладкиши, пайове и курабийки забелязваше, че винаги поръсва по малко точно преди да сложи тавичката във фурната.
Каквото и да съдържаше тази кутийка, явно вършеше добра работа, защото според Бен на света нямаше по-добра готвачка от Марта. И не само той смяташе така - всеки, който някога се бе хранил на трапезата им, се прехласваше по гозбите на Марта.
Само че защо тя не даваше на Бен да докосне кутийката? Наистина ли се страхуваше, че ще разсипе съдържанието й? Как ли изглежда тази „тайна билка"? Явно беше стрита на много фин прах, защото когато Марта поръсваше ястието, Бен не виждаше нищо. Освен това явно използваше съвсем мъничко от нея, понеже нямаше откъде да вземе още.
Все някак си Марта бе успяла да направи така, че съдържанието да не се свърши през целия им 30-годишен брачен живот. И винаги постигаше такъв ефект, че всички си облизваха пръстите.
Бен се изкушаваше все повече и повече да надникне в кутийката поне веднъж, ала все не събираше достатъчно сили.
Но ето, че един ден Марта се разболя. Бен я закара в болницата, където я задържаха по-дълго. Когато се прибра вкъщи, Бен се почувства страшно самотен. До този момент Марта никога не бе нощувала извън къщи. А когато наближи време за вечеря, той се зачуди какво да прави - Марта толкова обичаше да готви, че на него никога не му се бе налагало да си приготви сам нещо за ядене.
Докато се мотаеше из кухнята и надничаше в хладилника, кутийката на полицата все му се набиваше в очи. Погледът му се отклоняваше натам като привлечен от магнит - той бързо извръщаше очи, но любопитството му го връщаше отново.
Любопитството не му даваше мира.
Какво имаше в кутийката? Защо не бива да я пипа? Как изглежда тази „тайна билка" Колко ли е останало от нея?
Бен отново извърна очи и повдигна капака на една голяма форма за сладкиши на кухненския плот. Ах ... Вътре имаше повече от половината на един от великолепните сладкиши на Марта. Отряза си едно голямо парче, седна на кухненската маса и още преди да е изял и хапка, очите му се върнаха върху кутийката. Какво толкова ще й стане, ако погледне вътре? Защо изобщо Марта беше така потайна, когато ставаше дума за тази кутийка?
Бен си отхапа още сладкиш и продължи спора със себе си - да го направи ли, или не? В продължение на още пет големи хапки той продължи да размишлява, вперил поглед в кутийката. Накрая не издържа.
Отиде бавно в другия край на кухнята и много внимателно взе кутийката от полицата - ужасяваше се да не се случи най-страшното - да разсипе съдържанието й при опита си да види какво има вътре.
Сложи кутийката на плота и внимателно свали капака. Дори го достраша да погледне вътре! Когато пред него се разкри изцяло вътрешността на кутийката, Бен опули очи от изненада - ами че вътре нямаше нищо ... освен малкото сгънато листче на дъното.
Бен едва напъха голямата си ръка вътре. Взе внимателно хартийката за едното ъгълче, извади я и бавно я разгъна под светлината на кухненската лампа.
Бележката беше съвсем кратка и Бен веднага позна почерка на тъща си. Написаното беше съвсем просто:
„Марта, във всичко, което правиш, слагай по мъничко обич." Бен преглътна с усилие, върна бележката и кутийката на място и тихичко се върна да си довърши сладкиша. Сега вече му беше напълно ясно защо е така вкусен...
